fbpx

Сравнението е майка на насилието

68

„Виж какво хубаво момиченце! Защото е облечено в рокличка!“ – чух наскоро и изтръпнах, както всеки път, когато чуя нещо подобно.

Стъпка по стъпка ние вменяваме на децата си комплекс на непълноценност. Последователно и систематично. Той после ще се проявява в училище, в приятелството, в любовта. Защото сме такива. Не умеем по друг начин да се отнасяме и не искаме да се научим. Че защо, ние сме оцелели и така, нали?

Един човек, който е израснал в атмосферата на постоянни сравнения и оценки, никога няма да умее да казва и да преживява „живея тук и сега“, „чувствам се добре“, „аз мисля така“, при него ще има само „аз съм по-добър/по-лош от…“, „той/тя ме гледа накриво“, „изложих се“, „най-накрая мама ме похвали“, „не мога да откажа“ и т.н.

Хитростта на капана се състои в това, че ние сами се омотаваме в собствените си манипулации. И така, в една ситуация казваме: „Виж Н. колко добре се учи!“, а в друга не позволяваме на детето да каже: „Всички получиха тройки на контролното, дори Н.“. Във втория случай незабавно прекъсваме: „Мен другите не ме интересуват!“.

Как пък не, точно обратното е – само другите ме интересуват. Като на последно място са чувствата на детето ми. Защото какво излиза? Че съм лош родител! Че се справям по-зле от другите! Какво ще се случи, ако всички разберат… Просто аз като родител не умея да се справям със собствените си чувства. А сравнението и оценката са ми винаги под ръка. Толкова години са ни учили на това!

Постоянното сравнение разяжда душата по-силно от насилието. То в определен смисъл е насилие. С тази разлика, че когато има насилие, някой ме тормози, а когато постоянно ме учат да се сравнявам, аз започвам сам да измъчвам себе си.

И това не води доникъде. Защото дори за да натрия носа на другите, аз се науча да летя, радостта ми ще е кратка, съмнителна и агресивна. Защото не аз постигнах нещо, а някой ме принуди да го направя.

И ние често можем да видим резултатите от такова възпитание дори на площадката: „Имам нова количка!“, радостно съобщава детенцето. – „А на мен ще ми купят две, още по-хубави!“ А нормалната реакция на свободния от сравнения човек е: „Страхотна количка! Блазе ти! Дай и аз да си поиграя!“.

Да учиш човек да бъде най-добрият, означава завинаги да го поставиш в тежко положение. Иначе казано, от този момент той започва да съществува само при условие че съществуват и другите. Оттук насетне няма негови радости, страдания, успехи, има само сравнения, сравнения, сравнения.

„Ето виж, това момченце не плаче!“ А пък аз плача! Представяте ли си, плача! Защото ме боли! Имам нужда от вашата топлина и подкрепа, а не от сравнение! „Я виж това момиченце, колко е хубаво с тази поличка.“ А пък на мен ми харесват панталоните. Ако искате да кажете нещо, кажете го, а не сравнявайте.

Знам предварително примерите, които ще ми посочите: Моцарт и т.н. Виждате ли, ако не ги бяха заставяли да бъдат по-добри от другите, нямаше да станат известни и велики. Това не е вярно! Първо, не знаем какво би се случило ако… И второ, по-нещастни хора от „най-добрите“ не познавам.

Неспособността да приемеш себе си, своите мисли и чувства убива едно цяло поколение пред очите ни. От какъв налудничав комплекс произлиза „Ще ги разбием!“? Не „ще се справя, защото е важно за мен“, а „ще ги разбия“, защото явно мога да функционирам само в сравнение с някого…

Ето от какъв: сравнението неминуемо води до това да се унижават другите, да се изпитва ненавист, до окончателно изгубване на самия себе си, ако няма с кого да се сравняваме. Разбира се, че сравнението има своята полза. Но и своята цена.

Необходимостта непрекъснато да се доказват на света – на татко, на учителите, на приятелите – разрушава децата ни. Така човек окончателно губи правото да бъде себе си. Губи своята независимост.

„Аз мога да победя всички, а тя не може“ – ми казва малко момченце, като ми сочи сестра си и очаква моето одобрение. Мислите си, че това му е вродено? Успокоявате се, че не вие сте го научили на това? Вие сте го направили и още как! Както и ние.

Та не са ли истинските критерии за успех хармонията, умението да избираш това, което ти е по душа, силата да отговаряш на собствените си изисквания? Да, понякога да слушаш и да следваш стремежите си, е не по-малко трудно от това да побеждаваш митичен враг (който почти винаги е измислен, разбира се). Но резултатите и удоволствието са несравними.

И за да се постигнат, преди всичко е необходима вътрешна свобода. Която се проявява само при условие че човек има правото да бъде самият себе си. Без условия и намеса. Без съседското дете и таткото медалист. А просто така. Защото това е наше природно право. Защото се раждаме с него. Нека се опитаме да не го отнемаме от децата си.

Автор: Дима Зицер

Дима Зицер е директор на Института за неформално образование в Санкт-Петербург. Той е завършил педагогически университет и Санкт-Петербургската театрална академия. Доктор е на педагогическите науки. Смята, че образованието е изкуство – пресечна точка на психологията, театъра и педагогиката.

Източник: https://cleverbook.net

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:
Коментари
Зареждане...

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close