А кой ти каза, че трябва да си сама?

1 072
Споделен опит

Успешната кариера за едно момиче била път към щастието – разказват градските легенди. Но тя често е свързана с неизменното правене на много жертви. Като започнеш от това: учиш до 25, после я правиш до 30, ставаш шампион в своята сфера на 35, а на 40 вече е късно за онази любов-Голямата, която толкова силно бленуваше на 16 и отхвърляше до сега. На 40 Любовта вече се е превърнала в нещо средно между работен план и очаквана материална придобивка, а в най-добрия случай в мечтаната почивка до Хаваите – красива и безметежна, но финансово ангажирана и до болка натирена не в безвремие, а в квадратче отпуска, през което служебният ти телефон не спира да звъни. Ами децата? Те, децата, ще останат за малко по-натам или в най-добрия случай вече са отгледани от бабата. 

Опитът на по-опитните ме събуди преди време

Напоследък, сигурно заради напредващото ми време, все по-често мисля върху смисъла на живота и това кое в моя живот ме прави истински живееща жена. Аз никога не съм била влюбчива, никога не съм искала нищо различно от това да бъда писателка и журналистка. Докъм 25-26 години бях самотният бегач на дълги разстояния, гонеща своята мечта и вярваща, че това е единственият път, а всичко останало е в периферията. Но няма да забравя една среща с писателката Здравка Евтимова, която ни беше дошла на гости в университета, тогава тя каза: „Пълна глупост е това, че писателят не трябва да има семейство. Аз имам три деца и това ми е дало само още повече опит. Просто работният ден е по-дълъг, а ти по-дисциплиниран – работила съм до шест и после съм писала до десет в офиса и съм се прибирала с последния влак до Перник“.

И…
Аз достигнах до своите граници, за да ги премина с висок скок

На двайсет и шест срещнах мъжа си в един асансьор на една телевизия, в която работех като сценарист, а той беше режисьор. И двамата имахме безсмислени връзки и по една мечта за голямото изкуство в задния джоб. Той мислеше, че аз съм на осемнайсет, а аз, че той е на четиресет. Срещнахме се посредата, около трийсетте – уморени от връзки и илюзии за любов, уморени от несбъднати мечти и сбъднати амбиции. Някак естествено стана всичко, но решително дадохме живот на дъщеря ни. И всичко от този миг се промени за нас.

Най-сетне животът се превърна в реалност. Най-сетне престанах да се жаля и да стоя зад престорена поза на скромна лечителка на човешки души. Най-сетне достигнах до своите граници, за да ги премина с висок скок. А от там, и там, беше целият Живот: пъстър, кален, ветровит, а едновременно с това и слънчев, многопластов, разнолик, вълшебен, но най-вече реален, такъв, какъвто винаги съм си го мечтала. И тук вече проверих коя съм аз – тази ли, която вярваше, че се раздава за благото на другите и може да бъде неизчерпаем извор на творчество, или най-обикновена тесногръда кифла, която не вижда по-далеч от ръба на прага на своя култ към дома. В този момент разбрах, че толкова много години напразно съм се страхувала да не се изгубя. Че черен гологан, губи ли се?

Заради децата си станах най-доброто свое Аз

Едно нещо не подозирах обаче, че ще ми се случи: заради своите две деца (вече са две) аз станах най-доброто Аз, за да имат те примера, който да следват, за да имат те вярата, че недостижими неща няма, за да живеят с тази широта на душата, която аз постигнах чак на трийсет, когато осъзнах, че добротата не е пасивно състояние на духа, а действеност към хората, които са около теб. В началото тази действеност е чисто физическа – просто кърмиш до една година децата си, говориш им, докато те още не могат, а после си говориш с тях, помагаш им да проходят, а после да протичат и тогава започва изкуството на танца – да му подадеш ръка и да му покажеш стъпките на валса на живота. А това е най-красивият танц, в който нищо не ти тежи, защото много можеш да носиш върху крилата си.

Грижата за другите те прави по-силен

Преди целият живот да ми се стовари върху раменете и да разбера, че мога даже и да клекна с него, аз бях една несигурна жена, на която  времето никога не стигаше за нищо. Днес просто си пиша и не се съмнявам, че моята най-добра книга предстои. Кога? Когато – тогава.

Вече не мисля, че искам да бъда писателка. Защото аз съм такава – всеки път, когато седна пред белия лист и той не е мой враг, а изкусен любовник, който ме прелъстява да го изпиша. Понякога ме питат: „Ами ако не те оцени критиката?” – Честно казано, пет пари не давам, защото никой не може да отреже широтата на белия лист, който съм скрила в гардероба на мислите си. – отвръщам аз. И после продължавам да обичам всички същества, които не жертвах в името на кариерата, същата тази кариера, която така или иначе направих за повече от десет години журналистически труд.

Автор: Силвия Чалъкова

Силвия Чалъкова е автор с дългогодишен опит в сферата на медиите. Била е част от множество качествени медийни проекти, включително главен редактор на първото български БИО списание „Be Fit“, както и редактор в списание „Кенгуру“, телевизия „Здраве“, където е и сценарист и водещ. Работила е и в сферата на връзките с обществеността като PR и комуникатор. Завършила е магистърската програма „Литературата – творческо писане” в Сoфийски университет ”Св. Климент Охридски” и през 2016 г. издава своята първа книга романът „Пролуката“.
Източник: https://www.ilady.bg
Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас:

This website uses cookies to improve your experience. We'll assume you're ok with this, but you can opt-out if you wish. Accept Read More

Close